Приятели на РАФАЕЛ НАДАЛ в България

Светът на професионалния тенис досущ прилича на Джурасик парк, където по-големите хищници изяждат по-малките и обратното - малките дебнат големите да отклонят за миг поглед от жертвите си, за да скочат върху тях и впият зъби в артерията им.
Рафа Надал е бил и от двете страни на битката. Размазвал е конкуренти брутално и безмилостно. Сражавал се е до последна капка адреналин. Бил е побеждаван набързо и без сантименти.
При толкова много емоция, вложена във всеки мач, независимо от изхода му, несъмнено част от играча остава на терена завинаги. Късчета от душата му съпровождат всеки зашеметяващ форхенд уинър, всяко ликуващо "Вамос", всяка горчива въздишка при сантиметър аут. Стотици мачове. Милиони отиграни топки. Може би 5 милиарда....
Как след загуба на старта на Уимбълдън (отново!), хищник от ранга на Надал успява да събере разпилените си инстинкти и да се върне силен, самоуверен, нетърсещ реванш? Как запазва положителната си настройка, усмивката и радостта от играта?
Много просто.
Рафа не е хищник.
Никога няма да бъде!
Рафа е все още онова слънчево дете в къси панталонки, което рита топка на плажа и лови риба с приятели от училище. Превърнал е в професия спорта, който обича. "Ходи на работа" с удоволствие и извършва всичко с любов. Защото така е научен. Научен е да се труди всеотдайно, да се бори и да не се предава - във всеки момент, независимо от ситуацията. А когато мачът свърши, да стисне уважително ръката на съперника си и да си тръгне гордо, с високо вдигната глава, доволен, че е дал всичко от себе си, независимо от изхода. И никога, ама НИКОГА да не забравя, че тенисът е просто една игра. Може да го е превърнал в съществена част от живота си, но в края на деня, той пак си остава просто една игра. Съществените неща са други. Семейството. Приятелите. Любовта.
Затова след глупава загуба е способен да целуне момичето си, да прегърне майка си, да стисне мъжка десница на баща си и да погледне треньора честно в очите. И да продължи напред.